Несъмнено красотата и физиката много си приличат и при двете забелязваме хармония, симетрия, простота, ред и малко или много истина.
И както казва Анри Поанкаре „Ученият изследва природата не защото това е полезно. Ученият изследва природата, защото това му носи удоволствие, а удоволствието идва от факта, че тя е красива“. И ако тя не беше красива, нито щеше да си заслужава да я изучаваме, нито щеше да си струва да изживяваме живота със същата тази жажда.
1. Дифракция на електрони от двоен процел (1924г.)
Заключението на френския физик Louis de Brogile е че „Материалните частици показват вълнови свойства“. За да обясни експеримента Louis de Brogile използвал двоен прoцел със сноп електрони, вместо светлина. Уповавайки се на квантовите закони, снопът частици ще се раздвои и по-малките лъчи ще взаимодействат един с друг, оставайки същият светло-тъмен модел, като от светлина. Частиците се държат досущ като вълни.
2. Галилей за свободното падане на тела (1600 г.)
Един от най-известните разкази за Галилей описва как той пуска топки с различна маса от Наклонената кула в Пиза, за да демонстрира, че времето, за което падат, не зависи от масата им. Макар че тази история се появява в негова биография, писана от ученика му Винченцо Вивиани, днес тя обикновено се смята за измислена.
Резултатите от експеримента са в пълно противоречие с идеите на Аристотел, който твърдял че по-тежките обекти, падат по-бързо. Галилей доказва, че в крайна сметка тела с различна маса падат за едно и също време.
3. Миликан (1909 г.) за електричния заряд на електрона
С пулверизатор, Миликан разпръснал фина мъгла от масло над плочите, след което наблюдавал някои от капчиците, приличащи на малки звездички, падащи между двете плочи. Забелязал, че някои падат надолу, докато други се насочват към горната плоча. Преминаването им през пулверизираната течност ги йонизирало, придавайки им по този начин положителен или отрицателен заряд. Използвайки хронометър, той успял да засече движението им и да изчисли заряда на електрона.
4. Нютон за разлагането на слънчевата светлина с помоща на призма
Роден в годината, когато Галилей умира, Нютон е първият човек изучавал разлагането на светлината по такъв изключително интересен начин. Разбира се, по онова време човечеството е знаело за многоцветните дъги, но едва ли са ги приемали за нещо повече от аномалия. Заключението на Нютон по този въпрос обаче е, именно сбора от тези цветове – червено, оранжево, жълто, зелено, синьо, индигово и виолетово и техните нюанси са фундаментални. Бялата светлина като резултат, не е съвсем елементарна, а напротив, тя впечатлява със своята красива сложност.
5. Томас Юнг за вълновите свойства на светлината (1803 г.)
Нютон не винаги е бил прав. Чрез различни аргументи Юнг поставя под съмнение, че светлината се състои по-скоро от частици, а не от вълни. За да провери твърдението си, той прави така наречения двойно-процепен експеримент, във който той използва три екрана, като два от тях имат процепи, през които минава светлина. Светлината първо минава през процепа на първия екран, след това продължава през двата съседни процепа на втория екран, намиращ се под първия, накрая след като лъчите са преминали през втория екран, стигат до трети — без процепи, върху който образуват светли и тъмни ивици — резултат на интерференцията на светлинните вълни.
6. Кавендиш с торзионната везна (1797-98 г.)
Експериментът на Хенри Кавендиш за първи път се занимава с определяне и пресмятане на гравитационната константа (G), използвайки проста торзионна везна. Експериментът става популярен като „претегляне на Земята“. Най-точната стойност на G е получена чрез измерване на взаимното привличане на две известни маси с въпросната торзионна везна.
7. Ератостен за определяне на обиколката на Земята
Ератостен е първият, който опитва да определи големината на Земята. Той знаел, че в деня на лятното слънцестоене Слънцето на пладне се оглежда в дъната на кладенците (т.е. то се намира точно отгоре в зенита си) в египетския град Сиена – съвременният Асуан. Той поставя стълб в двора си в Александрия и открива, че там слънчевите лъчи не падат вертикално, а под ъгъл (7°12´). Ератостен знаел, че двата града били разположени приблизително на един и същ меридиан. Знаейки също разстоянието между градовете (5000 египетски стадия) и разликата в ъглите на падане на слънчевите лъчи той успява да изчисли големината на земната окръжност по александрийския меридиан. Изчисленията му се оказват почти верни, разликата им с реалната дължина на земната окръжност е само 4 %. Това се дължи на неточните данни за разстоянието между двата града.
8. Галилей и експериментите му по наклонена равнина (1600 г.)
Галилей продължил да развива своите идеи, свързани с обектите в движение. По наклонена равнина, той търкаля топки, достигайки до заключението, че изминалият път на всяка топка е пропорционален на квадрата на времето. (отново в противоречие с Аристотел).
9. Ръдърфорд и откриването му на атомното ядро (1911 г.)
През 1909 г. под негово ръководство Ханс Гайгер и Ернст Марсдън провеждат експеримент, в който обстрелват златно фолио с различна дебелина с алфа-частици, при което се детектира разсейването на алфа-частиците (разсейване на Ръдърфорд) според ъгъла спрямо първоначалната им траектория. Резултатите показват, че някои от алфа-частиците рикошират в обратна посока (обратно разсейване). Осмислянето на този резултатите му отнема почти две години. Така през 1911 г. Ръдърфорд стига до представата за планетарния модел на атома, според който атомите се състоят от положително заредено ядро с относително (спрямо атома) малки размери и по-разредена и отрицателно заредена атомна обвивка. Това е най-известният му експеримент, който опровергава атомния модел, предложен от Джоузеф Джон Томсън и утвърждава модела на Ръдърфорд. Планетарният модел на атома на свой ред е в основата на квантовата теория на атома на Бор.
10. Махалото на Фуко (1851 г.)
Френският физик Жан Бернар Леон Фуко, забелязва, че ако се остави едно махало да се люлее свободно, ще изглежда, че то сякаш променя своята равнина на люлеене с течение на времето. Причината за въртенето на равнината на люлеене е действието на силата на Кориолис поради околоосното въртене на Земята. Земята просто се върти около собствената си ос.
Източник: zagadkata.com
Виж още публикации на bultimes
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
