1997 година. Събуждам се един ден, вземам портмонето и отивам да си купя кафе и хляб.
Когато стигам до магазина обаче, се оказва, че с всичките пари, с които разполагам, мога да си купя точно 2 (две) цигари. Нито повече, нито по-малко. Не че ми се пушеше кой знае колко, но шокът, който преживях, беше толкова голям, че само успях да промълвя: “Добре, дайте там за каквото стигат…”
Още помня как продавачката отваря една кутия и ми подава 2 цигари. Този спомен се е запечатал в главата ми като нелепа сцена от филм, която се върти отново и отново на забавен каданс – аз стоя с поглед на изумено теле, а продавачката сякаш цяла вечност отваря една кутия с цигари…Върнах се у нас и запалих едната цигара.
Всмукнах дима с блаженство, но в този момент се сетих, че имам само два броя. Угасих цигарата, изпушена до половината, и започнах да ровя в шкафовете, за да намеря нещо за закуска. Открих наченато пакетче чаени бисквити и един буркан лютеница. Реших, че е прекалено гадна комбинация и ги оставих настрани. На обяд обаче бях вече толкова гладна, че ядох.
Вечерта пак. Бисквити с лютеница…Не помня колко точно продължи този абсурден период, в който ядяхме всичко, което намерим – мозъкът има навика да изтрива болезнените спомени. Помня само, че имах колеги (тогава бях студентка), които целеха с прашки по гълъби, които после готвеха, а други ходеха на езерото в Дружба да ловят жаби.
Помня също, че месеци наред ядяхме невероятни боклуци – някакви соеви неща, които се продаваха в прозрачни пакети и имитираха месо (доста неуспешно всъщност); прорас�