Преди 100 години българинът не знаел що е курорт

За хубаво или за лошо, българинът открай време гледа на почивките и забавленията като на прахосано време. Само у нас навярно битува приказката:

„Що не вземеш, докато си почиваш, да пренесеш тези камъни“. Някога софиянци в големите жеги прежалвали по един ден, колкото да идат до Враждебна или до Горубляне на разходка. Най-много да отседнат за седмица в някой от близките манастири – Кокалянския, Германския, Кремиковския, Драгалевския, Люлинския („Св.Крал“)… По-заможните можели да си позволят да отидат за част от летните месеци „на село“ или „на бани“,което в края на краищата било едно и също, защото минералните извори в края на XIX и началото на XX век (Горна баня, Княжево, Панчарево, Банкя) притуряли чар на няколко сиромашки селца.

Там условията според очевидци са, меко казано, отблъскващи: къщите – паянтови, обикновено от плет, измазан с глина и отгоре баданосани с вар. Подът на освободените от селяните стаи за „гражданята“ най-често е с “набита земя“, дворът е вечно разкалян от добитък, няма течаща вода, а тоалетната (нужникът!) е далече от къщата. Мухи, комари и дървеници – бол.

Ето как един софиянец с чувство за хумор описва началото на тези летувания:
„Поради липса на мебелировка пътуването беше истинско преместване на домакинството. В уречения ден, когато ще заминем на село, още в ранни зори хазяинът, който ни е дал под наем стаята, ще дойде пред къщи с волската си кола и ние започваме да товарим: кревати, дюшеци, юргани, маса, тенджери, чинии, вилици, сандък с бельо, куфари с дрехи и прочее, и прочее. По ритлите на колата ще закачим половин дузина виенски столове и една-две дамаджани. Над целия този багаж ще се покачим ние, децата, с котката, кученцето, а до нас ще седне и прислужницата. Тогава нашият хазяин шоп ще вдигне лежащите отстрани волове, ще ги намести с няколко “дий” и „де, де“ по местата им и с остена ще ги подкани учтиво да тръгват. “Кривчо“ и „Сивчо“ с добродушните си очи поглеждат наляво и надясно, па опънат закоравелия си оголен врат и колата заскърца към
летовището. По същия начин ставаше и връщането оттам.“

Още тогава имало любители на калните бани. Един присмехулник твърди, че българите са открили колко е лечебна калта едва след като видели колко свежи и чевръсти ставали овцете, като полежат в калната вада. Близо до Павлово минералната вода подмокрила една ливада край пътя и в топлия гьол непрекъснато се излежавали овце и биволи. През 1898 г. един страдалец от ревматизъм решил, че щом на животните им харесва, може и да е за добро. И като прецапал през мочурливата почва, добрал се някак до гьола. Останал много доволен. Минали години, докато санитарната дирекция и специалистите се задействат и обявят калта за наистина полезна и лечебна, вследствие на което там се построили бани и възникнало селището Овча купел. Любителите на калните процедури можели да им се насладят и в Банкя. Там един по-голям парцел земя до баните бил изцяло оставен да се наводни от топлата вода. И лежали в блатцето, затънали до носа в калта, всякакви хора с болежки и оплаквания. Можело да се познае къде има човек само по чадъра, боднат в калта до него. Или по клечащата отстрани прислужница или слуга с канче в ръката.

Самите бани също не се отличавали нито с удобства, нито с комфорт. Вън от банята обикновено имало голямо корито с два-три шуртящи чучура и там пришълците, редом с местните, поизпирали бельото си или заголвали някое бебе да го изкъпят. Паянтови бараки служели за събличане и обличане, а и за полягване на тесни миндерчета. Дрехите на летовниците и бохчите с пешкирите и личните вещи се окачвали обикновено на пирони по стените, а за умиване при курната (корито под чешма в банята, до което се сяда и се гребе от водата с тас) трябвало да изчакаш реда си. Заред се чакало и при „умивача“ – човек, който имал задължението срещу допълнително заплащане да изтърка и сапуниса гърба на клиента. Нерядко в банята възниквали свади и дори бой с тасовете по главата – я за място, я поради това, че някой някого бутнал или отместил от горещия чучур в басейна. Как се държат българите в банята всъщност най-добре е описал Алеко Константинов в книгата си за бай Ганьо. Една от несгодите при такива летувания е липсата на гостилници. Налагало се летовниците да си носят храна от София или пък да разчитат на гозбите на хазяите си, който, естествено, не се отличавали с разнообразие и изискан вкус. Пътешественик от онова време твърди, че основната храна на селяните в този край лятно време била в джагалицата – чорба от джагали (кисели диви сливи). Върхът на охолството и гевезлъка са пържените яйца и пържените филии, прясното сирене и качамакът с пръжки.

Най-добре били тези, които имали роднини в провинцията, например в подбалканските градчета. Там битовите несгоди били омаловажавани с природни гледки. Запазени са писмата на Вазов от Сопот (юни 1897 г.). Писателят се усамотил в родния край, за да се теши след острите критики на романа му “Нова земя“, почти решен да се откаже от писането. В Сопот той е инкогнито и прекарва дни наред по „вратоломно високите и лъзгави скали“ на река Мурла, стърчи „над страшни вирове, в който падат буйни и гръмливи водопади”, наслаждава се на „ощущения съвсем нови“ с „поразителна прелест” за него. В пътеписа си от ония години „Провинциални картини. Писмо из един старопланински ъгъл“ той слага за мото стиховете на Пушкин: „Деревня, где скучал Евгений, была прелестный уголок…“ Това летуване в Сопот, обграден и обгрижен от обичливи роднини, така му харесва, че той замечтава веднъж завинаги да се откъсне от „Сахаттепето и припеците му“ (по това време живее в Пловдив), да свие гнездо завинаги втози „обичан, но глух, глух Дремиград“. Но нито се отказва от писането, нито се заселва в Сопот. Вазов за първи път описва появата на леконравни дами в курортните селища, които – с лъжи или с интимни умения – омагьосвали самотните и скучаещи мъже с дебели кесии. В разказа си „Госпожата му“ героинята се подвйзава в Банкя и всъщност се оказва шантонерка, певачка в заведение.

До изграждането на най-стария наш курорт Чамкория не може и да става дума за забавления в местата за почивка и летуване – най-много някое кафененце или бирария, където любителите на таблата хвърлят по цял ден заровете. Едва в Чамкория, създаден първоначално като ловна база на царското семейство, редом с луксозните вили, хотели и пансиони, било помислено и за свободното време на гостите – построени са казино, картинна галерия, църква, луксозен ресторант с изискана кухня. Предприемчиви българи създават първата автобусна линия Чамкория-Самоков-София (1903 г.). С времето селищата край София, които имат късмет с минералните извори, почват да се благоустрояват. Там строят свои вили и къщи богати хора – лекари, генерали, фабриканти, политици, банкери. Някъде през 30-те години на м.в., според спомените на Георги Каназирски-Верин, шопите вече се хвалят пред мющериите си, че имат не само одър, покрит с черга в стая с дюшеме, но и гардероб. И най-важното – радио!

В началото на XX век към морето няма никакъв интерес. Плажните ивици се използват само за разходки на влюбени двойки. През деня скучаещи богаташи наемат лодки за разходка на превзети госпожици с дълги рокли и копринени чадърчета, а нощно време лунната пътека, тишината и приятният бриз са оценявани само от будуващи поети и художници. Да се печеш на слънце? Изглеждало дивотия и безумие, кой би искал да е черен като селянин! А когато на морето почва да се гледа като на курорт, Варна е първият и дълго време – единствен. Куражлиите да влязат в морето са нарядко, главно мъже. За тях строят кабинки от дъски или тръстика за преобличане. Ето какво пише писателят Димо Казасов за онези времена:
„Варна беше най-рядко посещавани от софиянци курорт, и то не за слънцето и баните, а за морския пейзаж. Хората не се излагаха на слънце, тъй като това се считаше, от една страна, за вредно, а от друга – неприлично за мъжете и абсолютно забранено за жените“.

Източник: barko4.com

Виж още публикации на bultimes