Възникването и формирането на нашата Слънчева система са въпроси, които винаги са вълнували хората. Колкото повече научаваме, толкова повече разбираме, че този процес не е минавал без катастрофи. Навсякъде има доказателства, че заключителните етапи от формирането на планетите са съпровождани от гигантски сблъсъци, в които са участвали космически тела с размерите на планета, пише The Conversation.
Като доказателство може да се дадат три примера: Меркурий – тази планета има необичайно малък размер и много голяма плътност; марсианската дихотомия – значителни различия между относително гладката северна част и скалистата местност на юг; и необикновеният осев наклон на Уран. Трите примера най-естествено се обясняват с катастрофални сблъсъци.
Спътниците на планетите са се формирали по два известни на науката начина, пише „Мегавселена“. Обикновените спътници, които се въртят около планетите по кръгови траектории в плоскостта на екватора, са се формирали на орбита около планетите, както и самите планети, от междузвезден прах и въртейки се около Слънцето заедно с майчинската планета.
Другите спътници са „нерегулярни” – те са голям брой с малък размер, въртящи се на далечни орбити от свята планета. Орбитите им обикновено са ексцентрични и разтеглени. Тези спътници се смята, че са захванати от гравитацията в последните стадии от формирането на планетите.
Нито една от тези теории не обяснява възникването на нашата Луна. Съвременните теории обясняват възникването й със сблъсъци между протоземя и протомарс на първите етапи от формирането на планетите.
Най-широко разпространената версия твърди, че по време на формирането на Марс той се е сблъскал с подобна планета – �