В Козичино е пусто и тихо – по улиците няма жив човек. Само на центъра, под изгарящото слънце, стоят три баби и продават чорапи.
Фотографът на National Geographic България Иво Данчев разказва в страницата си във Фейсбук за срещата си с три баби, които с честен труд си изкарват парите. Приседнали на прашната полята и под изгарящото слънце, бабите продават чорапи. Звучи като начало на приказка, но не само звучи, а и изглежда така от снимките на фотографа, който ни прави съпричастни с историята и ни отвежда на магичното място, превърнало се в атрактивна туристическа дестинация.
Данчев паркирал автомобила си и отишъл да купя чорапи и терлици от бабите. “Все пак някога ще дойде зима, но най- вече, защото ми става тъжно. Дали пък няма да ме сварят за вечеря…”, пише той в публикацията си.
Той се заговорил с възрастните жени и мъките започнали да се изливат. “Очите се насълзяват.”, откровен е фотографът.
Една фраза обаче прободила Иво: “Не ядем каквото обичаме, а каквото ни даде Бог”, казали му бабите. Тогава станало и чудо. Една след друга на площада започвали да пристигат уазки, натоварени с туристи от морето. Мъже и жени – англичани, спряли за 10 минутна почивка от друсането. Няколко от тях, също като Иво Данчев, противно на разума, отишли да си купят вълнени чорапи… в жегата. После се натоварили в джипките и газ по прашния път. Мегданът отново останал пуст.
“Най-после осъзнавам смисъла на това, което се случва… но все така продължава да ми е жал.”, заключи популярният фотограф.
“Те сега ще изкарат някой левче с труда си, да се замислим ние, че неможем и чорапи да плетем, ни терлици, нито ръкавици! Затова да се учим на всичко от тези женички, не се знае в какво време ще остареем, Бог да е с тях, и с нас! Иначе картината е ясно, че е тъжна, но това са силни хора, преживели много, нас ни е страх, че тока ще е скъп, те са живели и без ток, неможем да се мерим с тях.”, пише Цветелина Попова в коментарите под публикацията.
“Останалите парченца душа на нашата страница изчезваща!”, отбелязва Женя Борисова.
“Напомни ми за моята баба. И тя плетеше много. Не само терлици, а и пуловери, елеци, клинове. Тъжно е, като знаем как живеят възрастните хора в България. И пак добре, че има хора, които купуват.”, коментира Дилян Николов.
Селото е едно от най-живописните селца сгушени в топлата прегръдка на Еминския дял на Стара планина…
Козичино е село в един от трите дяла на Източна Стара планина – „Коджа Балкан“. В административно деление, то се намира в община Поморие, област Бургас, като гориста област е в подчинение на Горско стопанство Несебър. Козичино е известно още като Еркеч. Най-популярната теория за произхода на името на селото – Еркеч е, че произхожда от турското словосъчетание – „еркен геч“ т.е. „мини-замини“ или „мини по-бързо“. Тъй като това словосъчетание е своего рода призив за спешно действие, то при бързо изговаряне се редуцира до „еркеч“. Така викат децата, като прескачат лагерния огън. Така подвикват и стопаните, когато се стремят да засилят каруцата по надолнището преди преминаване на реката, за да може по-лесно да изкачат баира. При всички случаи обаче, селото е останало в историята като опасно за отсядане и преспиване място, през което трябва да се премине по най-бърз начин.(„ В Еркеч турски крак не е замръквал. Ако е замръкнал – не е осъмнал“ – припомнят и днес еркечани). Друга версия от топонимиката на селището, пак от турски език, се свързва с „еркичите“ – козли, водачи на стадото. След неуспешни преговори с турското правителство, относно българските имоти, на 15 септември 1934 г., имената на хиляди български села с турски имена са подменени. Селото е преименувано от Еркеч на Козичино.
Снимки: Evo Danchev Photographer
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
