Изгубеното досие на Атлантида

Древните гърци, най-бъбривият народ на Античността, имали тази добрина спрямо идващите любопитни поколения: не само да пътуват и да попиват мъдростта на различните народи, но и да оставят увлекателни истории за тези пътешествия. На това дължим покрай другото и раждането на историята във варианта й на познавателна дисциплина, т.е. като наука.

Наистина, сега трудно бихме могли да си представим историята на страни като Лидия или дори Персия, ако не бяха разказите на ранните гръцки историци начело с бащата на историята Херодот.

На пръв поглед дължим знанието си за Атлантида на сходни обстоятелства – когато поредният любопитен елин – в случая големият държавник Солон, разочарован от неуредиците в родната Атина се отправил на пътешествие из Египет. Казват, надявал се да изучи мъдростта на другите народи и да я приложи в родината си. Дали е успял, сега не е важно. По-интересното е, че в едно светилище, точно там, където Нил се раздвоява малко преди да стигне морето, в една област, наречена Саис, с център град Саис, той се натъкнал на странен разказ, предаван като тайна сред жреците на местното божество Нейт. Разказ, който не само заплашвал да преобърне с главата надолу представата на атиняните за близкото им минало, но същевременно разкривал цивилизация, чиито размери и постижения били немислими за която и да е култура на Древния свят.

Защото имало не само един Велик потоп, а няколко. Атиняните били само наследници на стара и благородна раса от полубогове, управлявани от мъдри и справедливи закони. И най-вече те водили война срещу една непозната сега сила, идваща отвъд Херкулесовите стълбове (днешен Гибралтар), срещу пришълци от един огромен остров, намиращ се в Атлантическия океан.

„Този остров – продължавал да разказва египетският жрец пред смаяния си слушател – бил по-голям от Либия (Африка) и Азия, взети заедно…

на него просъществувала империя, която го превзела целия, а също и много земи отсам Херкулесовите стълбове, чак до Египет на изток. Тази мощна сила искала да превземе вашата страна и когато всички останали държава паднали пред мощта на нашествениците, вие ги победихте, спасявайки тези, които все още не са били покорени от тях, и освобождавайки вече завладените.”

Този остров бил, разбира се, Атлантида, а народът, който я обитавал – могъщите атланти. Разказът на Солон стига до нас чрез произведенията на най-големия гръцки философ – Платон, който пък, както е известно, излагал идеите си в диалогична форма. В диалозите „Тимей” и „Критий” за ролята на „разказвач” е избран известният политик Критий, чийто пък прадядо бил добър приятел със самия Солон. Така към края на 5. в. пр.Хр. историята стигнала до атинската публика, а след това и до нас.

Самият едноименен диалог „Критий” е по-многословен и ни дава единствения по рода си разказ за произхода на Атлантида: атлантите били потомци на морския бог Посейдон от брака му с Клейто, дъщерята на родения от земята прабог Евенор. Първородни били пет двойки близнаци, най-старият от които бил наречен Атлас и така дал името на острова, народа и на самия океан. Самият Атлас и неговите наследници поели върховната власт над острова, а останалите братя си го разделили и управлявали в съгласие, което запазили и потомците им. Най-важното обаче било, че царете на Атлантида никога не вдигали ръка един срещу друг и винаги си помагали в беда. Обществото на владетелите и на обикновените хора било подчинено изцяло на добродетелта, а алчността за злато им била чужда. Това бил народ, запазил много от божествената си природа и чужд на човешките недостатъци.

Островът бил чудо на чудесата:

самият Посейдон го бил разделил на пет пръстена, два от земя и три от вода, които се затваряли един друг, правейки центъра му (където била и столицата на атлантите) непристъпен. Потомците му построили сложна система от канали и пристанища, като каналът, който водел от океана до вътрешното пристанище, бил 100 метра широк, а дълбочината му достигала 30 метра (за сравнение Панамският канал има дълбочина 12,5 м). Земните пръстени и самият централен остров били оградени от три стени – направени от мед, олово и орихалк (тайнствен метал с огнена светлина, непознат за нас, вероятно подобен на цинка). Недрата на този континент изобилствали от споменатите и други метали, а плодородието било невиждано в която и да е друга част на света.

В средата на целия този сложен комплекс стоял централният остров, на който бил разположен величественият храм на Посейдон и Клейто, целият покрит със злато. До него имало друг храм на Посейдон, който пък бил от сребро, а вътре целият бил облицован със слонова кост. Около него били разположени златните статуи на всички царе, както и фонтани и бани с топла и студена вода, а също и главната цитадела – дворецът на владетеля.

Краят на тази приказка, за съжаление, не бил добър.

Вечните пороци на цивилизацията не пощадили и Атлантида: алчността и желанието за власт взели връх над божественото начало и след неуспешния поход за завоюване на света самият Зевс отредил сурово наказание: само за едно денонощие сред невиждани земетресения и наводнения островът континент потънал.

Дотук нещата изглеждат ясни – Платон просто ни разказва още една приказка за златния век на човечеството и за грехопадението, известен от библейските сказания, намерил своето място и в древногръцката литература, например чрез Хезиодовата „Теогония”. Първият представител на тази песимистична версия е самият ученик на Платон – великият Аристотел, който категорично заявил, че „този, който е създал Атлантида, сам я е потопил”, намеквайки, че разказът на неговия учител е пълна измислица и има единствено поучителна функция.

Една фикция, в която обаче няма как да не видим познати реалии от античния свят, добавят умерените оптимисти. Защото, ако Атлантида е алегория, тя най-вероятно е изтъкана от събития и факти, които някога наистина са се случили, може би не в такъв огромен мащаб, не толкова отдавна и не с някакви потомци на Посейдон. Става въпрос за най-обикновено литературно хиперболизиране със силен философски оттенък. Работата над тази версия започва с бума на археологията като наука от края на 19. и началото на 20. век, като за дълго време търсенето дори е обявено за приключено – с победител Минойския Крит, за чиято гибел се смята избухването на вулкана на съседния о. Тера (Санторини). Схващане, което се приема с все по-голям скептицизъм, но и до днес има своите привърженици.

Накрая, но не по-значение, идва версията на крайните оптимисти, атлантолозите, според които разказът на Платон може и трябва, непременно, да се тълкува буквално. Тази трета версия е най-пъстра, интересна и… съмнителна. В спектъра на атлантознанието са видими теории с различни цветове: както крайно неправдоподобни (атлантите били унищожени от атомна бомба; били открили начин да преодолеят гравитацията; познавали и използвали лазера; открили начин да постигат безсмъртие), така и разумни разсъждения, базирани на съвременните познания по геология и хидрология на Земята.

Атлантологията наистина гребе с пълни шепи от фонда на развиващите се природни науки. Някъде около средата на 20. век става ясно, че в дълбокото минало на планетата земната континентална повърхност е имала различна форма от днешната. Откритата тогава тектоника на литосферните плочи, както и възникването на средноатлантическия хребет, свързано с раздалечаването на континентите, дават на ентусиастите дълго търсения повод да видят в Платоновите сведения рационално зърно: Атлантида може да е потънала, след като тектоничните процеси заредили под нейните недра истинска бомба от лава, която унищожила континента за отрицателно време.

Едно спорно твърдение, което няма категорично признание от официалната наука. Има и други –

някои търсят обяснение за тайнственото изчезване на Атлантида в изместването на полюсите, което довело до бързо замръзване в областите, намиращи се непосредствено до географските полюси на земята – и да, според тези теории Атлантида може би трябва да се търси под леда на днешния континент Антарктида.

Подобни хипотези вървят ръка за ръка с напредъка в изследванията на океанското дъно и земната кора и в бъдеще вероятно ще се увеличават. Една по-стара тенденция в атлантологията също не бива да се пренебрегва: това е често прокламираното културно единство на жителите от двете страни на Атлантика, чийто най-често изтъкван пример са пирамидите, в които много хора виждат паралел с добре познатите ни египетски монументи. В тази връзка Атлантида е набедена за люлка на една обща цивилизация от двете страни на океана.

Звучи разумно – високоразвитата цивилизация на атлантите е била унищожена, но някои от нейните достояния са били спасени, за да дадат живот на бляскавите цивилизации на Египет и на древна Америка. Една история на залез и упадък, не без аналогии в „официалната” история на човечеството – например Римската империя и последвалото „мрачно” Средновековие, последвано на свой ред от Възраждането, наречено Ренесанс. Новото е само добре забравеното (разрушено или потънало) старо. Фактът, че според тектоническата теория едно време континентите са били разположени по-близко един до друг, само окуражава подобен начин на разсъждение.

Малкият проблем обаче е датировката

– тъй като споменатите природни катаклизми се простират милиони години назад във времето, а началото на египетската цивилизация се определя около 3000 г. пр.Хр. Много по-млади са културите на Мезоамерика – олмеките, може би най-старата от познатите ни култури там, развиват своята цивилизация едва между 1400 и 600 г. пр.Хр.

Иначе казано, дори да предположим наличие на атлантическа цивилизация в този период, няма как да обосновем запазване на знанието за нея, пък било то и от древноегипетски жреци. Нито те, нито Платон са могли да познават една толкова древна история.

Но и Платон, и другите гърци имали представата за едно не толкова далечно минало, за което напомняли митовете и легендите на Древна Елада. Разказът на философа има поразителни сходства със съдбата на елинския свят преди класическата епоха, която ни е най-добре позната. Затова именно

критската хипотеза не бива да се загърбва окончателно

– защото могъществото на атлантите много напомня на това на критския цар Минос. Елините поначало били морски народ, поради това и особено чувствителни към разказите за владетели на моретата. Римският историк от гръцки произход Диодор изброява 17 таласократии (морски владичества) в своята история. Минойският Крит установява икономическо и военно господство в Егейско море, а вероятно е водил и война с атиняните, както в легендата за Атлантида.

Хипотезата не трябва обаче да ни ограничава, защото източната част на Средиземно море е особено благодатна област за рано развили се и отдавна изчезнали цивилизации. Не липсват и почти буквални паралели – американският учен Питър Джеймс я обвързва с разрушения от природен катаклизъм малоазийски град Танталида – в периферията на могъщото някога Хетско царство, известно и в древността с богатите си на руди земи. Дали наистина този район, около който се развиват и загиват най-древните култури в познатия ни древен свят, е родил и легендата за Атлантида?
Твърде вероятно – защото около десетина хиляди години преди новата ера, когато трябва да е потънала Атлантида, по бреговете му започват да се развиват първите градове – носители на цивилизация, митовете за която може би са пленявали въображението на древните елини.

В търсене на истината

Все пак дори и най-големите скептици не могат да отрекат, че в идеята за една обща працивилизация в Америка има доза здрав разум. Предполага се, че този континент е населен преди около 15 хил. години от преселници от Азия. Идеята за първоначалната колонизация може да се открие също в митологията на инките и ацтеките, според които цивилизацията и знанието им били дадени от божествата Виракоча и Кетцалкоатл. Ацтекският Кетцалкоатл е трябвало да се завърне в земите им под формата на бял човек на кон, който носи отмъщение за унизителното си прогонване преди хиляди години. Дали много преди европейците някой не е донесъл цивилизацията в Америка?

А ето как идилично описва цивилизацията на инките немският писател Якоб Васерман: „…алчността и честолюбието били непознати за тях, а също болезненият дух на недоволството, политическите страсти, егоистичните стремежи”. Испанският конквистадор Бартоломе де лас Касас пък свидетелства: „Местните жители били скромни, търпеливи, сдържани, поради това лесни за завладяване, което испанците правеха…”. Подобни свидетелства са много – начинът на живот на индианците трябва да е изглеждал за европейския завоевател близък до този на непокварените хора от Златния век на човечеството.

Не води ли това отново към Атлантида? И дали Платон, а и други негови съвременници са притежавали знанието, че там някъде, отвъд голямото море, е съществувала цивилизация, запазила не само къс от божествената невинност на атлантите, но и голяма част от техните достижения? Убеждение, коренящо се във вярата, че не само мислите на древните, но и техните пътешествия са достигнали много по-далеч, отколкото сме си представяли.

Източник: obekti.bg