Усещам, че скоро ще сме в същия филм…

в България

Усещам, че скоро ще сме в същия филм…
1997 година. Събуждам се един ден, вземам портмонето и отивам да си купя кафе и хляб.

Когато стигам до магазина обаче, се оказва, че с всичките пари, с които разполагам, мога да си купя точно 2 (две) цигари. Нито повече, нито по-малко. Не че ми се пушеше кой знае колко, но шокът, който преживях, беше толкова голям, че само успях да промълвя: “Добре, дайте там за каквото стигат…”

Още помня как продавачката отваря една кутия и ми подава 2 цигари. Този спомен се е запечатал в главата ми като нелепа сцена от филм, която се върти отново и отново на забавен каданс – аз стоя с поглед на изумено теле, а продавачката сякаш цяла вечност отваря една кутия с цигари…Върнах се у нас и запалих едната цигара.

Всмукнах дима с блаженство, но в този момент се сетих, че имам само два броя. Угасих цигарата, изпушена до половината, и започнах да ровя в шкафовете, за да намеря нещо за закуска. Открих наченато пакетче чаени бисквити и един буркан лютеница. Реших, че е прекалено гадна комбинация и ги оставих настрани. На обяд обаче бях вече толкова гладна, че ядох.

Вечерта пак. Бисквити с лютеница…Не помня колко точно продължи този абсурден период, в който ядяхме всичко, което намерим – мозъкът има навика да изтрива болезнените спомени. Помня само, че имах колеги (тогава бях студентка), които целеха с прашки по гълъби, които после готвеха, а други ходеха на езерото в Дружба да ловят жаби.

Помня също, че месеци наред ядяхме невероятни боклуци – някакви соеви неща, които се продаваха в прозрачни пакети и имитираха месо (доста неуспешно всъщност); прорастнали и омекнали картофи, които бяха за хвърляне и затова ги даваха почти без пари; разни гъби, които бяха толкова почернели, че се чудехме дали са отровни или просто не си помнят възрастта; каша от брашно, вода и при повече късмет малко запържен лук…

После заедно с 2 приятелки от университета започнахме работа на един строеж – почиствахме дограмата след работниците. На черно, разбира се – тогава почти всички работеха на черно. С първата си заплата отидох в едно крайпътно заведение и си купих 4 кебапчета. Помолих да ми ги сложат в една пластмасова чаша и гордо ги понесох към вкъщи, където имах и хляб.

Не мога да си спомня да съм се радвала повече на някоя покупка в живота си, независимо колко скъпа или голяма е била, от тези безценни 4 кебапчета! Гледах ги влюбено, все едно съм си купила не някакви хилави кебапчета, а диамантена огърлица с платинен обков. Толкова се бях вглъбила в богатството си, че не забелязах един човек, който се качи в асансьора с огромно куче.

Кучето явно не беше съгласно с моя замисъл да си ям кебапчетата самосиндикално и когато асансьорът тръгна, скочи върху ми и докато стопанинът успее да реагира, сложи предните си лапи на раменете ми и посегна с муцуна към чашата. Честно да ви кажа, не помня всичко, а само че вдигнах рязко чашата и изръмжах свирепо срещу кучето. Това явно толкова го впечатли, че то слезе от мен, седна на пода и ме погледна озадачено.

Мога да се закълна, че в очите му се четеше респект – вероятно не му се беше случвало до този момент хора да ръмжат по-свирепо от него. Стопанинът също беше загубил ума и дума и гледаше на шарено, не знаейки какво да предприеме. В този момент обаче асансьорът спря на моя етаж и аз победоносно си отнесох кебапчетата вкъщи.Защо ви го разказвам?!

Защото усещам, че скоро ще сме в същия филм, ако не и малко по-страшен. Защото искам да ви кажа, че не мога да приема призиви за достойнство от хора, които не знаят какво е глад. Защото същите тези лицемери, чиито родители ни докараха онази мизерия тогава, докато те самите се облажваха благодарение на народното страдание, сега ни призовават да “стиснем зъби в името на гордостта”.

Всичко е толкова прозрачно, толкова лицемерно и толкова гнусно, че няма измислени думи, които да го определят. Но колелото се върти и възмездие дебне отвсякъде, да знаете. Само се моля да съм жива, за да го видя – това ще ми е достатъчно.

Калина Христова, фейсбук

Сайта не носи отговорност за написаните коментари


Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Последни от България

Отидете горе